Станислав Пищалов е актьор, който вписва присъствието си в съвременната българска сцена с уважение към словото, точност на изказа и фина чувствителност към момента, в който актьорът и публиката споделят едно и също дишане. При него няма излишни жестове: вниманието е съсредоточено в човека, в нюансите на разговора, в усещането, че всяка среща на живо има собствена логика и собствен ритъм. Именно този ритъм движи и неговите сценични избори – предпочитание към формати, които държат близо до зрителя и не разчитат на външни ефекти повече, отколкото е необходимо, за да изгрее ясна, човешка история. В този контекст спектакълът „Каквото такова“ заема естествено място в линията му на работа: заглавие, което носи дух на приемане и смелост да срещнеш света такъв, какъвто е, и да останеш честен пред него.
Когато става дума за актьорска техника, Пищалов има склонност да изследва границата между строго изграден текст и живото, импровизационно мислене, което се ражда на сцената. Той оставя думите да прозвучат ясно, без преиграване, но с достатъчно вътрешна температура, за да се усети емоционалното им тегло. Подобен подход изисква не само добро владеене на глас и тяло, но и актьорска дисциплина, която допуска слушане – онзи вид слушане, при което актьорът наистина чува партньора си, чува залата, чува собствения си текст, като че ли за първи път. Точно в слушането се ражда и особената лекота, с която той прехвърля мост между хумора и сериозността. Дори когато в сцената има самоирония, тя е без злост; дори когато има тъга, тя е без патетика. Така се откроява особеното качество на Пищалов: умението да казва важни неща с мекота и деликатност, без да губи ядрото на смисъла, заради който публиката е дошла в залата.
„Каквото такова“ е спектакъл, в който тази философия за срещата с публиката се вижда най-добре. Заглавието само по себе си подсказва настройка да приемаш света с интелигентна усмивка, да не бягаш от недоизказаното и да се отнасяш внимателно към несъвършенствата – собствените и чуждите. Тук фокусът е върху актьора и върху думите, често поднесени в камерна атмосфера, където всяка пауза, всеки поглед и всеки нюанс на интонацията имат значение. Пищалов изгражда сценично пространство, в което зрителят се чувства съпричастен и въвлечен не само като наблюдател, а като участник в общ разговор. В този разговор няма търсене на евтина сензация; има стремеж към чистота, към онзи вид искреност, която едновременно предразполага и държи висока мярка. Нищо не е по-важно от същността на срещата – от вниманието да чуеш какво стои зад смеха и какво предстои след тишината. Така „Каквото такова“ се превръща в повече от заглавие: в своеобразен ключ към светоусещането на актьора, към неговия артистичен жест да бъде тук и сега, с цялата грижа за детайла и с уважение към публиката. За предстоящи дати и сцени, на които спектакълът гостува, информация ще откриете на страницата на Каквото такова.
В по-широкия план на неговата творческа биография се забелязва постоянство в подбора на материал и етика на работа, които поставят съдържанието на първо място. Пищалов не бърза да изговаря големи думи за себе си; оставя ролите да го правят. Отрепетираната прецизност и способността да се доверява на простите, ясни сценични решения са белег за професионална зрелост, която не крещи, а убеждава. Той изслушва текста, преди да го произнесе, и предпочита логиката на живото общуване пред ефектната поза. В това има и верност към традицията на българския театър, който добре познава стойността на актьорското присъствие, и поглед към нови, по-непосредствени формати, в които сцената буквално приближава човека до човека. Вниманието към езика, към ритъма на фразата и към дисциплината на тялото не е само професионален навик – то е основата, върху която Пищалов гради срещите си с публика от различни възрасти и очаквания. Точно тази отговорност към зрителя, съчетана с чувство за мярка и с деликатно чувство за хумор, превръща неговите участия в преживявания, които остават в паметта не като изолирани хайлайти, а като цялостни човешки разговори. „Каквото такова“ е ярка илюстрация на този подход: спектакъл, който не обещава чудеса, а предлага внимателно изработена, честна, близка театрална среща – среща, в която актьорът и публиката споделят една сцена, едно време и една, ненатрапчива, но много съществена надежда.