Богдан Глишев е от онези сценични артисти, които се разпознават не по излишния шум, а по вниманието към думите, паузите и онзи особен пулс на живото общуване, който театърът пази дори в най-спокойните си форми. Актьор с отчетлива чувствителност към ритъма на речта и смисъла зад нея, той изгражда присъствие, в което деликатността не се бърка със слабост, а увереността – с натрапчивост. При него сцената изглежда едновременно интимна и отворена: като стая, в която зрителят е поканен да влезе не за да бъде впечатлен на всяка цена, а за да съучаства – да слуша, да се смее, да си спомня, да съпоставя. В този жест има и любопитство, и дисциплина. Любопитството е към човешкия глас – към начините, по които той носи истории; дисциплината е в поддържането на ясна форма, която да не задушава импровизацията, а да я рамкира с вкус. Тъкмо в този баланс Глишев намира своята линия: умее да подава иронията като лекия ключ към сериозното, да оставя сериозното да прозвучи топло, без патос, и да пази от онзи вид самоувереност, която прави сцената самодостатъчна и недостъпна. При него сцената е врата навътре към зрителя, а не пиедестал.
Тази нагласа идва от устойчива работа върху прецизността на детайла – не само в дикцията, но и в темпа, в оглеждането на ситуацията през дребни промени на гледната точка. В спектаклите му се усеща предпочитание към ясно подредения, почти камерно изчистен театрален език, в който предметите нямат нужда да бъдат много, за да казват достатъчно, а тонът може да се промени с един-единствен жест. Глишев се доверява на минимализма не като естетска поза, а като начин да се чуе същественото: разговорът с публиката, прехвърлянето на фокуса между смешното и тъжното, онази фина граница, по която всекидневието прекрачва в история. Именно тук проличава умението му да държи внимание без да го насилва – да оставя паузите да говорят, да завърта кратък мотив и после да го закрепи с неочаквана, но логична развръзка. Това е техника, която разчита на интелигентната самоирония и на доверие към зрителя. А когато зрителят е третиран като партньор, не като обект на въздействие, резултатът е особена близост: обща температура на залата, която се случва само на живо и която не може да бъде „измислена“ предварително. Тази близост е неговата запазена марка – деликатна, но разпознаваема.
Точно такъв тип живо, признато-несъвършено и затова честно срещане носи и спектакълът Каквото такова. Заглавието му е като манифест на присъствието: да приемеш момента такъв, какъвто е; да се довериш на импулса; да прегърнеш риска без да губиш мярка. В това сценично събитие Глишев показва, че „каквото“ не значи произвол, а внимателна отвореност към случването; че „такова“ не е примирение, а специфика – характер и вкус към нюанса. От сцената се разгръща театрален разказ, който не търси ефект на всяка цена, а организира ефектите като последици от човешки ситуации: от дребното недоразумение, което изведнъж разкрива голяма истина; от смешната подробност, която се оказва ключ към паметта; от една среща или пропуск, които променят погледа ни към деня. Сценографията и реквизитът – когато са налице – следват същата логика на сдържаност: те са убежище на текста и жеста, не негов заместител. И тук се проявява силата на Глишев да работи със слово, което не тежи, а носи; да управлява тишината; да върне на публиката усещането, че участва в нещо, което не би могло да се запише и да се повтори по същия начин, защото именно сега е станало това, което е – каквото, такова.
Като актьор той отстоява идеята, че театърът е общуване преди да е атракция. Това не означава отказ от играта, напротив – означава по-висока отговорност към нея. Играта е измислица, но тя не е „лъжа“; тя е рамка, в която зрителят може да се отпусне и да приеме предложението да види себе си през нечий друг глас. Глишев подава това предложение щедро и с чувство за мярка. Там, където текстът допуска, той разчита на импровизацията като на жив механизъм за калибриране на темпа и контакта; там, където структурата е плътна, той подчертава линията с точни акценти и динамика. В работата си той се опира и на ясното разбиране, че сцената е съвместен труд: със света на залата, с конкретния град и вечер, с очакванията, които публиката носи. Затова в изпълненията му често има фини жестове на внимание – поглед, който улавя реакция и я връща като реплика; пауза, която допуска смях да се разгърне и отмине; преход, който не бърза, за да не пречупи насладата от узнаването. Подобна концентрация трудно се фалшифицира: тя или се случва, или не. При Глишев тя е търсена внимателно и упражнявана – защото именно тя превръща професионалната рутина в среща, която си струва.
Затова не е изненада, че публиката предпочита да го следва в проекти, които оставят пространство за съ-участие и за разпознаване. Каквото такова е от онези заглавия, които не обещават светкавични чудеса, а нещо по-рядко: споделен поглед и добър вкус към разказа. В него може да се разчете своеобразна програма – да пазим човешката мярка, да не се срамуваме от смеха, когато той ни води към сериозното, и да позволим на сериозното да се появи без назидание. Тъкмо на тази височина – не патетична, а човешки чиста – Глишев намира своя естествен глас. Той не натрапва, че е „различен“, а просто работи така, че различието да се случва от само себе си: в яснотата на формата, в честността на контакта, в способността да се носи вечерта от начало до край без да се губи нито една важна нишка. И когато финалът дойде, той не търси ефект; оставя в залата онова усещане за добре свършена работа, което театърът дължи на своите гости – нещо лекичко недоизказано, от което да продължи разговорът по пътя към дома.