Александър Григоров е актьор, който подхожда към сцената като към пространство за среща, слушане и взаимно доверие. В работата му няма необходимост от шумни жестове, защото вниманието е насочено към онова, което прави театъра жив – точността на думата, честността на присъствието и линията на вътрешното действие. Дали материалът е комичен или драматичен, той предпочита да търси нюансите, а не етикетите, детайла, а не общото място. Така ролите му се разгръщат като постепенно отварящи се пространства – премерени, чисти, с фокус върху партньорството и наслушването, които изграждат контекста на всеки спектакъл. Публиката интуитивно разпознава тази дисциплина: онази особена увереност, която не се заявява гръмко, а се усеща в премерената пауза, в внимателната смяна на темпо-ритъма, в деликатната ирония, която допуска и усмивка, и меланхолия в една и съща реплика. Именно в този баланс между аналитичен поглед и игрова свобода се откроява театралният почерк на Григоров – почерк на актьор, за когото уважението към текста и партньора е първа, а не последна грижа.

Сред заглавията, в които го срещаме, е и Оставам за малко – спектакъл, чиято енергия се крепи на непосредствена близост с публиката и внимателно изграден ритъм. Участието на Александър Григоров в този проект подчертава онова, което често остава невидимо, но е решаващо: артистичната хигиена и мярката. Сцените се развиват органично, без да преследват ефект заради самия ефект; напротив, всяка реплика е поставена в среда, където може да прозвучи, да бъде чута и „преживяна“ в общия въздух на залата. Неговото присъствие държи вниманието отворено – в един момент зрителят е въвлекан с усмивка, в следващия се озовава в поле на по-сериозна равносметка, без преходите да се усещат като скокове. Точно тук проличава чувството му за мярка: способността да се поддържа чиста линия на действието, докато тонът може да сменя регистри, а сценичното време да бъде разтеглено или сгъстено според нуждата на персонажа. „Оставам за малко“ напомня, че театърът се случва „сега“ – и Григоров го отстоява с вниманието си към детайла, със способността да слуша партньора, и със спокойствието, което дава сигурност на целия ансамбъл.

Методът му на работа е изграден върху постоянно уточняване – на мотивите, на темпото, на тялото в пространството. В репетиционната зала той защитава онзи тип актьорско присъствие, което не се стреми да подчертава себе си, а да „включва“ партньора и да разкрива сцената като диалог. Може да се забележи как задава ясна рамка на персонажа чрез малки, но ясни маркери – промяна в опората на стойката, преместване на центъра на тежестта, съзнателна работа с паузата като смислов носител. Тези на пръв поглед „тихи“ решения често се оказват ключът към убедителността – когато ролята е изведена не като сбор от ефектни моменти, а като стройна линия, способна да понесе чувствителността на историята. В отношението му към екипа има изразена колегиалност: уважение към режисьорската концепция и готовност за отворен разговор, точност към задачите на сценографа и костюмографа, благодарност към невидимата, но решаваща работа на сценичните техници и inspicient-и. Театърът за него е общо дело – и тази гледна точка личи не само на сцената, но и в начина, по който общува с публиката: с яснота, без излишни „курси“ към сензационното, и с доверие, че зрителят е партньор, а не „таргет“. Това отношение кани към съпреживяване и изгражда устойчиво любопитство към всяко следващо появяване.

С Александър Григоров срещата е най-смислена на живо. Тя е от онези, които не настояват да бъдат „голямо събитие“, а да останат – тихо и уверено – като спомен за хубаво изкаран театрален час, за една реплика, която се е лепнала и не иска да си тръгне, за поглед, който е казал повече от думи. В „Оставам за малко“ тази логика се случва с особена чистота: спектакълът се доверява на близостта, а неговото изпълнение показва как дисциплината и свобода могат да вървят заедно, когато се търси смисъл, а не само ефект. За онези, които избират да гледат театър като разговор – и с артистите, и със самите себе си – срещата с него предлага точно това: интелигентно, ненатрапчиво присъствие, което почита текста, пази партньорството и отваря пространство за мисъл и усмивка. Ако търсите повод да усетите този тип актьорство отблизо, обърнете внимание на програмата и на представления като „Оставам за малко“ – онези вечери, в които сцената и залата дишат в един и същ ритъм, а финалната аплодисментна пауза звучи не като край, а като обещание за следваща среща.